Хипермаркетът и подчиненият български производител - размисли с количката

Иначе, като се позамисля, опитвам да анализирам трезво патриотичния си потребителски порив. Какво пък, искам плащайки на касата в магазина да знам, че давам парите си за български продукти, стоки и услуги. Аз съзнавам колко е важно за икономиката да стимулирам с парите си родните производители. Знам, че простата сметка показва как увеличението само с 10 процента на потреблението на стоки, произведени у нас, ще налее в бюджета лелеяния милиард. Знам. Не знаех обаче доскоро, че страната ни е на първо място в света по износ на слънчоглед. Изнасяме го като суровина. Така както Никарагуа какаото, за да правят в Австрия добре известни шоколади , които отприщват нежност според телевизионните реклами. За никарагуанчетата и хроничния глад няма да се разпростирам, все пак Коледа е. С други думи укрепваме позиции на страна износител на суровини.

Подобно на страните от третия свят. Навярно сравнението ми е невежо. Боса съм по отношение на парите, производството и разпределението на стойност. Не знам защо, обаче, икономистите запазват величаво мълчание по проблема с местните производителите. Прочетох по темата мнението на един само мастит финансов анализатор, който оплакваше гайлето на големите търговски вериги у нас - крайно закъснелите евентуални промени в Закона за защита на конкуренцията щели да накърнят правото им на нагла чорбаджийска саморазправа с българския производител. Да се чудиш и маеш този човек каква го е майка раждала и кога се кали така паневропейски.

 

Да продаваш на загуба в големите вериги


 

Т. нар. чужди инвеститори – големи търговски вериги, смъкват по няколко кожи на българския производител с разни такси за влизане в магазина, за обновяване на щанда, за маркетинг и т. н. , включително пари за активности като честване на рожден ден на веригата например. Те не се обвързват с оборота или продажбите. Търговците определят правилата, но затова навсякъде в ЕС има ограничаващо законодателство в полза на малките и средните фирми. Аргументът е противопоставяне на натиска от силните на пазара за по-ниски цени на продуктите, стигащ дори до продажба под себестойност.

Не знаех, но разбрах, че у нас има фирми, които продават на веригите дори на загуба, само за да влязат в магазините им. Засега могат да си го позволят, защото има и друг пазар, от който компенсират щетите, но какво ще се случи, когато пазарният дял на големите търговци се увеличи от 30-40% на 70-80%, което не е утопия, а реална перспектива?

Аз и едно друго нещо не знаех - че в нормалния свят с работещи пазарни практики се подписват споразумения на държавно ниво колкото вносни стоки да се предлагат на щандовете на хипермаркета, и какъв процент от стоки местно производство да присъстват в мрежата на веригата навсякъде по света. Или, хайде поне съотношението чужди-родни артикули да не бъде така унизително преобладаващо в полза на вноса.
Като слушаш рекламите, на рафтовете във „филантропските” търговски вериги само дето не подаряват евтини и качествени стоки. Но едва 20 процента са българско производство. В тези героични 20 процента се включват само успелите да платят за рекламните нужди на веригата, за рождения й ден, за изграждането на сградите от мрежата. Не знаех, че ако продаваш във веригата, е възможно да ти удържат над 75% от шестмесечния оборот.

Това са великодушните мега инвеститори, както ги титулуват. Като капак на всичко, пак съгласно договорките, скрепени с подписи и печат на страните, търговците могат да бавят заплащането на стоките над деветдесет дни. Случва се и по дълго и това пак го знам от потърпевши

Междувременно, докато производители берат душа, удържащи на наглата политика на мастодонтите (които нито в центъра на Париж, нито в коя да е европейска столица можете да видите), българските държавни мъже се правят, че нищо необичайно не се случва. Тази агония не е от вчера. Аборигенската радост у нас от появата на големите бели братя, които разменят стъкълца, в които да оглеждаме плиткоумието си на потребители готови да се избият на опашката за връзка гнили банани пропътували незнайно как седмици по вода и отлежали в складове при мистериозни обстоятелства, за да оцелеят. Тази радост скоро ще премине в закъсняло отчаяние.
Като че не сме видели как американците с орела върху всяка опаковка на американска стока и със съзнанието, че трябва да се купува родното, измъкнаха страната си от депресията.

 

Изберете българското, ако го намерите.

 

Не ни идва на акъла, а и защо ли да ни подсещат, че в една Словения с прохождаща демокрация, продуктите със слънчице на опаковката са повод за народа да предпочита словенската стока.
В Австрия пък техните си неща са по скъпи,имат специална надценка но го има и потребителския патриотизъм, че горницата ще се върне пак в джоба на австриеца и статистиката сочи, че потреблението на австрийски стоки е респектиращо.

Същият притиснат производител, ако не внимава на кого си продава салама, например, и стоката я купят примерно фантомни фирми, които не си внасят ДДС-то, настръхналите данъчните го погват като най-големия душманин на държавата. Стига се до запориране на производството, до съд. И докато Темида претегли на везната престъплението и наказанието, българския производител трупа ярост, обида и …чиста загуба.

Покрай щандовете за месо се сещам, че 80 процента от месото в БГ е внос и всеки може да ни тропоса излишъците на държавния си резерв на възрастта на Тутанкамон. Впрочем логично е, като се има предвид, че само България в ЕС не дотира животновъдството.

Стигам до зоната на зеленчука, колкото да се убедя в дългогодишните си наблюдения как българският домат е по–скъп и по–трудно откриваем, отколкото турски, гръцки или македонски. В България не съществува законова възможност производителите да изнесат и продават продукцията си свободно, сами, без намесата на момчета с дебели вратове. Вносът на зеленчук пък преваля 60%. Тържищата и пазарите просто не предвиждат опция да си предложиш стоката на цена, която те устройва, без да пълниш джоба на мутри и сенчести субекти.

Щандът с френски и швейцарски сирена и разфасовките с имена на кирилица. Цените на моменти са в услуга на алпийските мандри. В мисълта ми изплуват протестите на млекарите, чието производство, като функция от колабиращото животновъдство, гони цените на бутилка минерална вода за литър. Животни току тъй не се гледат, а да ги склониш и мляко да дават, си е работа платна, както се казваше в един роман на Караславов за социалистическото земеделие. Как после да правиш сирене и кашкавал от автентична суровина? С несигурна ръка посягам към най малката разфасовка на скъпо, но напомнящо саламуреното сирене от времето на „Селкор”.

 

Тормоз за производителя, не за търговеца.

 

То, не че e добре човек да дави потребителските неволи в алкохол, но като буташ количката покрай редиците с бутилки неизменно изниква въпросът, как се затваря производствения цикъл на винопроизводството, като Дянков държи над шест месеца ДДСто на винопроизводителите. С какво ще си купят гроздето, кога ще ферментира и т.н. и т.н. целият технологичен процес, който си има железни закони. И виното ли?! Въздишам и пускам в количката бутилка ново божоле, кисело и тънко, но казаха по телевизията, че е с вкус на банан, а това се получавало на няколко сезона веднъж. Защо ли не споменават по телевизията , че нашенското каберне е с най-високия процент антиоксиданти, и това е установено от американски институт, не сме си го измислили ние. Ама то ние какво ли умеем да похвалим и да покажем като хората…

Срещу хипермаркета приятното кафене с климатик и днес е в ревизия. Пътьом реших да се отбия, а сервитьорката ужасена дотича до вратата с новината, че пак са ги нападнали ревизори. Защо не проверявате, ей там отсреща, питам строгия проверяващ. „Те не са ми проблем, нито на мен нито на данъчните.”
Само за последните месеци са фалирали 27 000 български малки и средни фирми. Тези хора какво правят сега, къде са и с какво си плащат сметките в алтруистичните търговски вериги?

Докато вадя на касата една по една находките от металната количка стигам до пакетчето виолетки с печат „Избирам българското” и лъвчето по средата. Струва стотинки. Маркира ми го угрижена касиерка и го отварям за да си припомня онзи виолетов аромат на детството. Черпя и нея. Става ми теменужено пред очите и си припомням думите на поета символист за виолетовата мараня с цвят на младо отчаяние. Напускам празнично украсената територия на магазина с труднопроизносимото име а касиерката ми се усмихва отнесено. От високоговорителите се разнасят коледни песнопения призоваващи към смирение и благост. Дядо Коледа се смее гърлено по оня, международния начин – „Хо-хо-хо”. Смее се за всички, въпреки че гражданите на държавата, към която принадлежи магазина, сигурно не си дават сметка, че подпомогнах завидния им стандарт.
Колкото до българските производители, виж, те са необикновени! Неизтребима порода! Феноменални са. Чудя се как някоя неправителствена,европейска организация , някой научен колектив от престижен университет не се е заел все още с проучване на този модел.