Вносът изяжда парите за бедни

Лукан Луканов,
председател на изпълнителното бюро на “Произведено в България”:

Новото правителство започна работа с две ясно декларирани цели. Първо, пълна подкрепа на предприемачеството и на малкия и среден бизнес и второ, социална политика в защита на бедните. Чудесно, не съм чул и видял някой да е против това, т.е. можем да имаме първия пълен обществен и политически консенсус в страната от години. Това, което не ми достига лично на мен, е че не бе казано дефинитивно и честно на народа, че изпълнението на втората цел е възможно само чрез реализацията на първата. Премиерът Орешарски вече даде да се разбере, че пари няма и ще се търсят резерви. Дано това не означава нови заеми.
В тази ситуация най-бързи резултати за публичните и частните финанси може да даде една национална кампания “Избирам българското”. Не са нужни инвестиции, заеми, Международен валутен фонд и др. Държавата ни не може да пребори вноса, но общественото съзнание може. Да си помогнем сами и да не чакаме повече някой друг да го направи.
В подкрепа на горното, малко статистика. Данните са от анализ на Българска стопанска камара. За 2009 г. в България са продадени стоки за 29,8 млрд. лева, от тях:

• основни храни (вкл. безалкохолни напитки) – 7,4 млрд. лв.
• тютюневи изделия – 1,3 млрд. лв.
• спиртни напитки, вино, бира – 0,8 млрд. лв.
• други храни – 1 млрд. лв.
• нехранителни стоки – 19,3 млрд. лв.

В частта на хранителните стоки вносът е за 4,7 млрд. лв., като от тях:

• при месото и месните продукти вносни са 84%
• зеленчуците – 78%
• плодовете – 77%

При нехранителните стоки вносни са 87% от облеклата, 70% от текстилните изделия и 60% от обувките.
Обръщам внимание, че това са данни от 2009 г. Сега ситуацията е още по-трагична.
При анализ на тези цифри с голяма вероятност може да се твърди, че България внася стоки за лично потребление за 18-20 млрд. лв. Това са парите, които напускат държавата всяка година при положение, че почти няма продукти, които да не се произвеждат у нас. Няма да се спирам на приказките за конкурентоспособността на българските продукти и връзката с националния нихилизъм, субсидирания внос и нелоялните търговски практики на търговските вериги.
За българите и българското правителство единствен смисъл има да видят и разберат, че ако народът започне съзнателно да търси и купува български стоки, парите ще остават в страната. Ако измерим този ефект с 10% или 20% ръст в търсенето на български продукти, ще намалим вноса с толкова и ще имаме на разположение между 1,8 и 4 млрд. лв. Тогава и провеждането на социална политика няма да е проблем на правителството.
В случая за пръв път можем да видим как личният избор и националното съзнание може да генерират богатство за всички. Време е за икономически национализъм, дори с цената на лични компромиси, за да се спасим от националната деградация. Решението е в разбирането и поведението на всеки българин в иначе лъскавите супермаркети.

Минаха времената, когато целият частен бизнес имаше еднакви интереси. Времената, когато трябваше да обясняваме, че „частното”, че индивидуалната инициатива е залог за ефективност, качество, бъдеще.

Сега в рамките на бизнеса като цяло ясно и отчетливо се различава групата на производителите. На хората, поели риска да вземат кредит, да организират реално производство на стоки и услуги, да се доказват ежедневно на пазара в конкуренция с цяла Европа, а все по-често и отвъд нея.

Ние не сме против търговците, финансистите, посредниците. Ние, производителите, просто имаме доста различни, твърде специфични интереси.

Всеки от нас гордо е убеден, че от него като производител в България зависи в крайна сметка просперитета на страната. Но всеки от нас с болка констатира, че сега тъкмо ние, производителите, сме „последна грижа” на партиите и правителствата.

Защо?

Парадоксът е, че слабостта е не толкова у политиците и управленците, колкото в самите нас.

Не сме достатъчно силни, обединени; исканията ни поединично често звучат като мрънкане, не рядко изглежда, че просим трохи. Вместо да бъдат в центъра на общественото внимание, думите ни звучат периферно. Вместо акцентът да е върху обществената полза от дейността ни, вкарват ни в лични схеми и претенции.

Всеки производител знае отлично: три-четири са важните въпроси, които правилно трябва да решиш в бизнеса, за да върви. Същото е и тук: само няколко са и проблемите, които правилно трябва да решим, за да станем силни, за да излезем от позата на молители, за да стане темата за българското производство централна в обществото и политиката.

Кои са тези въпроси?

Трябва ни закон, който да ни защити от произвола на посредниците, особено на големите търговски вериги, но без да се нарушават европейските правила за конкуренция.

Трябва ни обща реклама, която хем да ни пести разход, хем да увеличава ефективността. Тоест, трябва ни обща запазена марка „Произведено в България”.

Трябва ни нашето златно лъвче, с което да застанем пред хората. Защото от всеки един лев наша стока поне 30 стотинки остават пак за нас, българите, под формата на данъци, в общия ни държавен бюджет. Защото зад всеки лев наша стока стоят работни места, осигуровки, човешка реализация тук, в нашата любима страна. И ние сме абсолютно сигурни, пък и опитът на други страни го доказва, че ако „лъвчето” на българското производство грейне на нашите стоки, грейне на щандовете, грейне в медиите, при равни други условия българинът ще ни предпочита. Тук се крият онези проценти необходим ръст за икономиката, които ни делят от развита Европа. Разбира се, ако сме достатъчно силни и убедителни да накараме държавата и обществото да са наша страна . Да са на страната на България.

И тук идва най-главното. Всички тези прости и лесни мерки са възможни само при едно условие: ако ние, реалните производители, имаме силна и голяма работодателска организация. Ако се превърнем в непреодолим партньор и опонент на всяко българско правителство. Ако „влезем” в сърцето на всеки българин, ако прекрачим прага на всеки български дом.

Съюз „Произведено в България”, нашият златен лъв е нашият шанс да извоюваме мястото си, да изпълнем дълга си у нас, на нашия пазар.